Тадж Махал. За мен това име бе символ на една изключителна любов. Мечтаех да отида там и да попия атмосферата, да видя с очите си великолепния мавзолей, създаден от един смъртен за безсмъртната му любов. Знаех историята на този комплекс, бях виждала хиляди снимки и картички, но това все повече разпалваше желанието ми. Когато една приятелка пое към Индия, напълних джобовете й със стотинки и я помолих, по старо поверие, да хвърли от тях във водното огледало пред мавзолея, за да отида някой ден и аз. И ето - в една ранна сутрин преди изгрев, пътувах с джип от Делхи към Агра, където се

намира Тадж Махал. Исках да стигна по-бързо, за да имам достатъчно време да се насладя на мечтата си, да направя снимки, да поседя сред тревата. Имах чувството, че файтонът, теглен от камила, с който се придвижвахме от паркинга до комплекса, едвам помръдва. Спътниците ми също смятаха, че се бавим и помолиха кочияша да побърза. Камилата хукна в галоп и не след дълго се редяхме на огромната опашка пред входа на комплекса. За да се стигне до гробницата първо се минава през големия двор Джилохана, където някога спирали пътешествениците и на бедните били давани храна и подслон. Влиза се през главната

порта, която е украсена със стихове от Корана. Покриващите я калиграфски надписи изглеждат еднакви по размер. За целта буквите постепенно са увеличавани отдолу нагоре. Мавзолея и прилежащата градина са прикрити и не се виждат веднага. Към тях се подхожда странично и гледката се открива изведнъж едва като минеш през главната порта.
Трудно е да се опише чувството при вида на Тадж Махал, чезнещ сред сутрешните мъгли. В първия момент сме поразени, просто стоим и мълчим. После прииждащите тълпи ни избутват и се втурваме да снимаме сякаш някой ще открадне гледката.

А тя се променя с плъзгащото се по мрамора изгряващо слънце. Отражението на мавзолея бавно се избистря във водите на басейна отпред. Бялата фасада, инкрустирана със скъпоценни камъни, забележителните куполи и минарета започват да се открояват на фона на ясното небе. Мнозина свързват представите си за Индия с тази гробница. Построена е от Шах Джахан за любимата му жена Мумтаз, в която той намерил не само предана съпруга, но и съветничка по държавните дела. Любовта им пламнала, когато един ден младият принц се разхождал, съпътстван от придворни и забелязал красивата продавачка

на коприна и мъниста. По-късно той се оженил за нея, а любовта им била от онези, които устояват на дворцови интриги, битки за престола, на всякакви трудности и на времето. Мумтаз починала при раждането на 14-тото им дете. След двегодишен траур императорът се заел да построи невиждана дотогава гробница, като събрал прочути майстори от къде ли не. Спорно е кой е архитектът на комплекса – дали турчинът Мохамед Иса Ефенди или главният архитект на империята Ахмад Лахори, или венецианецът Еронимо Веронео. Строителството продължило 21 години и изпразнило почти цялата хазна на империята.

Шах Джахан имал намерение да изгради свой мавзолей от черен мрамор от другата страна на река Ямуна, но синът му сметнал това за излишно разточителство и след като с помощта на военна сила превзел престола, хвърлил баща си в затвора на Червената крепост. Осем години живял там Шах Джахан, а после бил погребан в гробницата редом до любимата му жена. Мавзолеят освен величествен паметник на вечната любов е показател за мощта и великолепието на Великите Моголи. Построена е от бял мрамор, инкрустиран с цветни камъни. Архитектът е помислил гробницата да се запази дори при голямо

земетресение, като е проектирал четирите минарета леко наклонени в посока обратно на храма, така че ако се срутят да не го засегнат. От двете страни на мавзолея са разположени две еднакви сгради от червен пясъчник. Западната е действаща джамия, наречена Фахтехпур, а източната носи името Длсауаб (отговор).
Градината (Чар Багх) е в типичен мюсюлмански стил и символизира мюсюлманския рай, в който според Корана текат 4 реки – от вода, мляко, вино и мед. Оригиналната градина била разделена от водни канали на 4 части, всяка от които имала по 16 цветни лехи

с 400 различни растения във всяка леха. Растели са кипариси, които са символ на смъртта и плодни дървета – символ на живота. В каналите са плували декоративни рибки, а сред зеленината са живеели различни птици. Днес градината едва ли е толкова впечатляваща, колкото в миналото, но тревните партери, водните огледала и шпалири от кипариси допринасят за красотата и великолепието на този комплекс.
Напускаме Тадж Махал радостни, че сме изживели една от мечтите си. Запътени към следващото

приключение благодарим, че се докоснахме до този шедьовър, който няма аналог. За нас, романтичните души, Тадж Махал не е само една от най-забележителните постройки в света, дар към красива жена, разкошна гробница или една от иконите на Индия. Тадж Махал е приказка за любовта, гравирана върху камък… Приказка, в която влюбени умират, но не и любовта им.. и смъртта не ще господства...